РОМ

Театрална комедия РОМ с Мария Сапунджиева

Пътуване отвъд предразсъдъците в една съвременна човешка история. Когато театърът се превърне в огледало на обществото и сърцето започне да тупти в ритъма на истински човешки истории, се раждат спектакли като „РОМ“.
Постановката, създадена от екипа на Two Seagulls – Боил Банов и Ива Петрони, и представена с участието на изключителни актьори като Мария Сапунджиева, Иванка Шекерова, Стелиян Николов, Никола Манолевски, Веси Методиева и Константин Николов, отваря сцена не само за изкуството, но и за състраданието, разбиращия поглед и нуждата от равенство. Това е спектакъл, който говори тихо, но казва много. И най-важното – не ни сочи с пръст, а ни подава ръка.

„РОМ“ проследява пътя на едно ромско семейство,

което заминава за чужбина в търсене не само на препитание, но и на ново начало. „Дойдохме за пари, ама и за по-добър живот“ – тази реплика е в основата на повествованието. Тя носи в себе си надеждата и болката на милиони хора по света, които напускат родината си, за да търсят достоен живот. Сюжетът развива драматичното напрежение чрез редуване на сцени на отчаяние и надежда, на комични недоразумения и съкрушителни моменти на реалност.

Пиесата е силна социална притча.

Тя не се опитва да оправдава или идеализира, но ни провокира да излезем от собствения си комфорт и да се опитаме да разберем „другия“ – този, който е често непознат и маргинализиран. През призмата на ромското семейство се показват стереотипите, но и тяхното разрушаване. Постановката напомня, че под дрехите, под етническия произход, под езика стои човек – със същите мечти, страхове, обич и потребност да бъде приет.

Режисурата на Боил Банов – интимност и реализъм

Режисьорът Боил Банов избира изключително деликатен, но въздействащ подход. Сцените са наситени с реалистични детайли – от езика на тялото до начина, по който героите общуват. Всичко това създава усещането, че зрителят не просто наблюдава, а съпреживява. Без да бъде дидактичен, Банов изгражда свят, в който всеки избор е натоварен с последствия, а всяко решение – с морално значение.

Актьорски изпълнения – плът и душа на спектакъла

Мария Сапунджиева е блестяща в ролята си – едновременно уязвима и силна, нейната героиня носи образа на майчинството, жертвоготовността и упорството. Иванка Шекерова и Стелиян Николов създават образи, които остават в съзнанието – като гласове на поколението, което трябва да се справи с чужд свят. Никола Манолевски, Веси Методиева и Константин Николов придават цвят и ритъм на сцената – всеки със свой собствен акцент, но всички обединени от посланието на историята.

Сценографията на Юлиана Войкова – Найман

Сценографията е умело премерена – декорът не натрапва, а допълва. Пространството е мобилно, така че лесно да се превръща в различни локации – от дома в България, до чуждестранната реалност, в която семейството попада. Преходите са плавни, сценичната среда поддържа ритъма на спектакъла, а цветовата гама подсилва емоционалната палитра – от ярките тонове на надеждата до приглушените на загубата и страха.

Музикалното оформление засилва въздействието.

Използват се автентични етноелементи, които се сливат със съвременни аранжименти. Това допринася за усещането за културен сблъсък, но и за хармонията, която може да се роди от него. Музиката говори, когато думите не достигат – тя подчертава драматизма, но и надеждата, която пулсира дори в най-мрачните моменти.

Купи билети за комедията „РОМ“

повече от театър – това е социална интервенция чрез изкуство. В общество, в което лесно се лепят етикети, в което предразсъдъците често заемат мястото на човечността, тази пиеса е необходима. Не за да оправдава, а за да разбира. Не за да защитава, а за да покани към диалог. Тя ни показва, че разликите не са бариери, а възможности за обогатяване. Че ако се вгледаме отвъд повърхността, ще открием не „други“, а хора, които търсят същото като нас – обич, дом, надежда.
Постановката „РОМ“ не дава готови отговори, но задава важни въпроси. Това е театър, който не само разказва история, но и предизвиква размисъл. Истинският му успех се измерва не в аплодисменти, а в тишината след края – когато публиката остава безмълвна, защото е разбрала, че животът на сцената е много по-близо до нейния собствен, отколкото си е мислела.